Защо се пазим от комунизма?*
Димитър Денков
Манифестът на комунистическата партия (Маркс/Енгелс) е едно от най-влиятелните творби на обществено-политическата мисъл, чиито формулировки през днешния ден - със давност или лицемерно неспоменаване на първоизточника и манифестите към него - са общи места в разбирането на исторически процеси. Въпросът на първо място е за една подчертана, само че пропускана по пропагандни, идеологически, тактически и изобщо " дълбинни " съображения характерност на историческата реалност. Тя е изразена в концепцията за влечащото към интернационализация или глобализация трудово-производително, човешки-общностно начало в международната история. То е учредено на убеждението, че моторът на историческото развиване съответствува по време и място с главната характерност на човешкия живот - производството на задоволяващи човешки потребности предмети, а " по индивид " - със самия производител и на богатства, и на история, даже когато се крие под съвсем постоянно позитивната визия за национални маси или народен дух. Набраздявана от все по-кървави революции и от ден на ден погубвани човешки животи с всяка нова война за безконечен мир, разказана в серии надути триумфи на " короната " и исторически банкрути на " лагери ", имащи в едно двусмислено разбиране Манифеста за своя сакрална, но нечетена книга, а марксизма за световна вяра, през днешния ден тази история напълно естествено живее из провинциите си със загатна, стратегиите и езика на предкомунистическото време. В това елементарно убеждават приложенията към Манифеста, като че ли писани през днешния ден и за нас, както и Манифестите на Консидеран и Ламартин, излезли сякаш в някоя канцелария на комисар от Европейския съюз.
Неговата предистория, незнайна до 1914 година, когато за пръв път излиза " Начала на комунизма ", както и до 1969 година, когато се явява и " Предначертание на комунистически знак верую ", демонстрира особената му историчност - точно тази, че с цел да се разбере, би трябвало и да се отнесе към подтекста на пораждането си, а освен откъм предполагащото се в Манифеста бъдеще, чието настояще е в илюзията, че е написано в него. Стигнем ли до тази историчност, се връщаме и към съвременността - не тъй като в текстовете на неговата предистория като че ли е разказана и съвременността, а тъй като припомня за > забравата на нужния за
всяка история опит за промяна > и митинг, само че също по този начин за конформизъм и заблуда за образцово наддържавно водачество на другояче обособените народи.
В това отношение Манифестът, а и марксизмът имаха у нас нещастна орис още от времената на първия му превод, само че изключително по време на така наречен комунизъм или действителен социализъм.
Покрай одържавяването и стягането му в нормите на ленинския вид, марксизмът изчерпи задълго действителния политико-протестен капацитет в недрата на обществото и блокира съзнанието за решаващата роля в него на производителния труд, все едно в какви форми се осъществя той. На негово място се укрепваше съзнанието на политическите и литературните представители на пролетариата, т.е. на партийците и на идеолозите. Те пропадаха непрекъснато в илюзията, че съставляват възгледите на бъдещето и май не се лъжеха изключително, тъй като съобразително се употребиха посредством средствата на държавната власт от богатствата на побеждаващия комунизъм.
Ала по този начин се залъгваше обществото и то откри мотив да си отмъсти, подлъгано от нови безконечни истини, съвпадащи с виденията за безконечна, само че и самостоятелна човешка природа.
От програмно произведение на революционния комунизъм Манифестът се изроди до един от многочислените детайли на така наречен пролетарска идеология, чиято възходяща " научност " съвпадаше с намаляващата потентност в разбирането на публичните процеси, да не приказваме за управлението им. Наред с митичния външен напън, който нямаше по какъв начин да не се появи, откакто десетилетия комунистическата партия и обществото се ръководеха извън и със сменящи се култове, това способства за бързото изгубване на марксизма от идеологическия небосвод, в това число и от тоя на така наречен българска левица. И тя взе да се държи ексцентрично след края на " действителния социализъм ", именуван в последно време за все по-обвинително " комунизъм ".
Естествено, най-съобразителните членове на комунистическата партия бързо станаха антикомунисти и взеха да се убеждават, че в никакъв случай не са чели тоя комунистически катехизис, тъй като постоянно скрито са предпочитали Библията и предаванията на радио " Свободна Европа ". Вероятно това имаше сакрална връзка и с явяването на членовете на Политбюро на Българска комунистическа партия със свещи на Великденска литургия в храма " Св. Александър Невски " след така наречен демократични промени.
Бутафорното унищожаване на " Пролетарии от всички страни, съединявайте се! " от главите на българските вестници като че ли > издуха и марксизма
от главите > на сякаш правоверно-левите партийци и теоретици. И те го равноположиха в стратегиите си с маргинални феномени и имена, за които в миналото бяха подочували таман в подтекста на опортюнизма. Видели " нов исторически индивид " още веднъж в себе си, те отново заложиха на бъдещето, в което би трябвало да им се резервира място на прорицатели на световни процеси. Това постановяваше да не помнят предишното си. Споменаването на Маркс и Енгелс стана необичайност. Макар че при всеки опит за изчистване от култове към личността идеологически се прокламираше връщане към класическата марксистко-ленинска достоверност, Манифестът си оставаше пропуснат или ненавременен текст. Така най-лесната форма за вземане предвид с сегашното се оказа предрешаването и търсенето на клиенти за остарели всъщност кройки. Сред тях нямаше по какъв начин да не се явят националната отговорност на " честният частник " от епохата на първичното струпване на капитала. Тук, както и в модата, има съперници и последователи на конфекцията. Авангардът, формиран от тия, които познаваха в откъслечни преводи " за служебно ползуване " непрекъснатите модернизационни диспути в марксизма от 1848 година насам - от тези за комуната през 1871 година през тези за революцията към 1917-та, до еврокомунистическите след 1968 година и либерално-демократичните след 1989 година - заложи на колажите и > зае от тях метафорите си > за либерален и различен социализъм. Но това не можеше да размени опита, нито пък да бъде основа за смислени политика.
Онези пък, които държаха на автохтонността, без друго нямаха нищо в главите си, с изключение на подборките на отдел " Пропаганда и пропаганда " към Централен комитет на Българска комунистическа партия, в които марксизмът присъстваше като теоретическо доказателство за предходната им практическа справедливост. Затова те се върнаха носталгично към предишното и тогавашната социалистическа система, зад която прозираше здравата ръка на Сталин в страната и тълкуването на диалектическите закони в природата и обществото.
" Национално-отговорните " небрежно и отговорно не помниха интернационализма, обърнаха хастара и отидоха още по-назад: към водевилната версия на Добри-Войниковата " Криворазбрана цивилизация ", концепциите за " малък и междинен бизнес ", " кооперативно придвижване ", " християнска добродетелност " и " фамилни полезности при подрастващите ". На всички тях сигурно ще им харесат Манифестите на Консидеран и Ламартин.
Така българската левица взе от ден на ден да залита към вземане предвид със статуквото и да се пази от обвинявания в комунизъм. Това стана с присъединяване в чисто на практика дейности на класическа десница: 10% данъчна уравниловка, приватизация на държавно имущество, прекачване на все по-голяма част от прехрана на обществени системи като превоз, обучение, опазване на здравето, пенсионно дело върху обособения човек, съсипване на селското стопанство и промишлеността, гетоизиране на градските околности, раздробяване на фамилиите и демографска рецесия и така нататък, което не пречеше и не пречи да се показва чисто реторическото отвращение от всичко това.> Така обща се оказа
безвкусицата. > А комунизмът - противоположен на sensus communis. С оглед на политическата обстановка това може и да е похвално от становище на новия " огромен брат ", само че е исторически детско: защищава от призрака на комунизма по този начин, както децата се завиват през глава, с цел да се пазят от страхотиите в тъмното, откакто са им разказали приспивни приказки с добър край за положителните.
След казаното дотук споменаването на политически съображения за едно ново издание и прочит на Манифеста на комунистическата партия, на предхождащите го разновидности и на околните му по време и ненапълно по дух Демократически манифест на Консидеран и Манифеста към Европа на Ламартин би било обидно.
----------------
Из предговора към Три манифеста: Манифест на комунистическата партия (Маркс/Енгелс); Принципи на социализма. Манифест на демокрацията на XIX в. (Консидеран); Манифест за Европа (Ламартин); изд. Изток-Запад, София 2022. > --------
* Заглавието е на редакцията
>
>
Манифестът на комунистическата партия (Маркс/Енгелс) е едно от най-влиятелните творби на обществено-политическата мисъл, чиито формулировки през днешния ден - със давност или лицемерно неспоменаване на първоизточника и манифестите към него - са общи места в разбирането на исторически процеси. Въпросът на първо място е за една подчертана, само че пропускана по пропагандни, идеологически, тактически и изобщо " дълбинни " съображения характерност на историческата реалност. Тя е изразена в концепцията за влечащото към интернационализация или глобализация трудово-производително, човешки-общностно начало в международната история. То е учредено на убеждението, че моторът на историческото развиване съответствува по време и място с главната характерност на човешкия живот - производството на задоволяващи човешки потребности предмети, а " по индивид " - със самия производител и на богатства, и на история, даже когато се крие под съвсем постоянно позитивната визия за национални маси или народен дух. Набраздявана от все по-кървави революции и от ден на ден погубвани човешки животи с всяка нова война за безконечен мир, разказана в серии надути триумфи на " короната " и исторически банкрути на " лагери ", имащи в едно двусмислено разбиране Манифеста за своя сакрална, но нечетена книга, а марксизма за световна вяра, през днешния ден тази история напълно естествено живее из провинциите си със загатна, стратегиите и езика на предкомунистическото време. В това елементарно убеждават приложенията към Манифеста, като че ли писани през днешния ден и за нас, както и Манифестите на Консидеран и Ламартин, излезли сякаш в някоя канцелария на комисар от Европейския съюз.
Неговата предистория, незнайна до 1914 година, когато за пръв път излиза " Начала на комунизма ", както и до 1969 година, когато се явява и " Предначертание на комунистически знак верую ", демонстрира особената му историчност - точно тази, че с цел да се разбере, би трябвало и да се отнесе към подтекста на пораждането си, а освен откъм предполагащото се в Манифеста бъдеще, чието настояще е в илюзията, че е написано в него. Стигнем ли до тази историчност, се връщаме и към съвременността - не тъй като в текстовете на неговата предистория като че ли е разказана и съвременността, а тъй като припомня за > забравата на нужния за
всяка история опит за промяна > и митинг, само че също по този начин за конформизъм и заблуда за образцово наддържавно водачество на другояче обособените народи.
В това отношение Манифестът, а и марксизмът имаха у нас нещастна орис още от времената на първия му превод, само че изключително по време на така наречен комунизъм или действителен социализъм.
Покрай одържавяването и стягането му в нормите на ленинския вид, марксизмът изчерпи задълго действителния политико-протестен капацитет в недрата на обществото и блокира съзнанието за решаващата роля в него на производителния труд, все едно в какви форми се осъществя той. На негово място се укрепваше съзнанието на политическите и литературните представители на пролетариата, т.е. на партийците и на идеолозите. Те пропадаха непрекъснато в илюзията, че съставляват възгледите на бъдещето и май не се лъжеха изключително, тъй като съобразително се употребиха посредством средствата на държавната власт от богатствата на побеждаващия комунизъм.
Ала по този начин се залъгваше обществото и то откри мотив да си отмъсти, подлъгано от нови безконечни истини, съвпадащи с виденията за безконечна, само че и самостоятелна човешка природа.
От програмно произведение на революционния комунизъм Манифестът се изроди до един от многочислените детайли на така наречен пролетарска идеология, чиято възходяща " научност " съвпадаше с намаляващата потентност в разбирането на публичните процеси, да не приказваме за управлението им. Наред с митичния външен напън, който нямаше по какъв начин да не се появи, откакто десетилетия комунистическата партия и обществото се ръководеха извън и със сменящи се култове, това способства за бързото изгубване на марксизма от идеологическия небосвод, в това число и от тоя на така наречен българска левица. И тя взе да се държи ексцентрично след края на " действителния социализъм ", именуван в последно време за все по-обвинително " комунизъм ".
Естествено, най-съобразителните членове на комунистическата партия бързо станаха антикомунисти и взеха да се убеждават, че в никакъв случай не са чели тоя комунистически катехизис, тъй като постоянно скрито са предпочитали Библията и предаванията на радио " Свободна Европа ". Вероятно това имаше сакрална връзка и с явяването на членовете на Политбюро на Българска комунистическа партия със свещи на Великденска литургия в храма " Св. Александър Невски " след така наречен демократични промени.
Бутафорното унищожаване на " Пролетарии от всички страни, съединявайте се! " от главите на българските вестници като че ли > издуха и марксизма
от главите > на сякаш правоверно-левите партийци и теоретици. И те го равноположиха в стратегиите си с маргинални феномени и имена, за които в миналото бяха подочували таман в подтекста на опортюнизма. Видели " нов исторически индивид " още веднъж в себе си, те отново заложиха на бъдещето, в което би трябвало да им се резервира място на прорицатели на световни процеси. Това постановяваше да не помнят предишното си. Споменаването на Маркс и Енгелс стана необичайност. Макар че при всеки опит за изчистване от култове към личността идеологически се прокламираше връщане към класическата марксистко-ленинска достоверност, Манифестът си оставаше пропуснат или ненавременен текст. Така най-лесната форма за вземане предвид с сегашното се оказа предрешаването и търсенето на клиенти за остарели всъщност кройки. Сред тях нямаше по какъв начин да не се явят националната отговорност на " честният частник " от епохата на първичното струпване на капитала. Тук, както и в модата, има съперници и последователи на конфекцията. Авангардът, формиран от тия, които познаваха в откъслечни преводи " за служебно ползуване " непрекъснатите модернизационни диспути в марксизма от 1848 година насам - от тези за комуната през 1871 година през тези за революцията към 1917-та, до еврокомунистическите след 1968 година и либерално-демократичните след 1989 година - заложи на колажите и > зае от тях метафорите си > за либерален и различен социализъм. Но това не можеше да размени опита, нито пък да бъде основа за смислени политика.
Онези пък, които държаха на автохтонността, без друго нямаха нищо в главите си, с изключение на подборките на отдел " Пропаганда и пропаганда " към Централен комитет на Българска комунистическа партия, в които марксизмът присъстваше като теоретическо доказателство за предходната им практическа справедливост. Затова те се върнаха носталгично към предишното и тогавашната социалистическа система, зад която прозираше здравата ръка на Сталин в страната и тълкуването на диалектическите закони в природата и обществото.
" Национално-отговорните " небрежно и отговорно не помниха интернационализма, обърнаха хастара и отидоха още по-назад: към водевилната версия на Добри-Войниковата " Криворазбрана цивилизация ", концепциите за " малък и междинен бизнес ", " кооперативно придвижване ", " християнска добродетелност " и " фамилни полезности при подрастващите ". На всички тях сигурно ще им харесат Манифестите на Консидеран и Ламартин.
Така българската левица взе от ден на ден да залита към вземане предвид със статуквото и да се пази от обвинявания в комунизъм. Това стана с присъединяване в чисто на практика дейности на класическа десница: 10% данъчна уравниловка, приватизация на държавно имущество, прекачване на все по-голяма част от прехрана на обществени системи като превоз, обучение, опазване на здравето, пенсионно дело върху обособения човек, съсипване на селското стопанство и промишлеността, гетоизиране на градските околности, раздробяване на фамилиите и демографска рецесия и така нататък, което не пречеше и не пречи да се показва чисто реторическото отвращение от всичко това.> Така обща се оказа
безвкусицата. > А комунизмът - противоположен на sensus communis. С оглед на политическата обстановка това може и да е похвално от становище на новия " огромен брат ", само че е исторически детско: защищава от призрака на комунизма по този начин, както децата се завиват през глава, с цел да се пазят от страхотиите в тъмното, откакто са им разказали приспивни приказки с добър край за положителните.
След казаното дотук споменаването на политически съображения за едно ново издание и прочит на Манифеста на комунистическата партия, на предхождащите го разновидности и на околните му по време и ненапълно по дух Демократически манифест на Консидеран и Манифеста към Европа на Ламартин би било обидно.
----------------
Из предговора към Три манифеста: Манифест на комунистическата партия (Маркс/Енгелс); Принципи на социализма. Манифест на демокрацията на XIX в. (Консидеран); Манифест за Европа (Ламартин); изд. Изток-Запад, София 2022. > --------
* Заглавието е на редакцията
>
>
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ